Квас, Пол и рокендрол

Тази история е малко поостаряла, но незабравима в основната си част. Оказа се все пак, че някои подробности съм позабравила, но и без тях се надявам да предам общия дух на тази щастлива за мен случка, сполетяла ме в близкото минало, за която ми се прищя да разкажа.

Чувала съм, че сърцето било способно да побере безгранично много, направо безброй неща, защото каквото влезе вътре в него – дали ще е човек, предмет, мечта или желание, остава там завинаги и никога не може да се изгуби. Сигурно затова непрекъснато пълним сърцата си с какво ли не и винаги има място за още и още.

Но да не се отклонявам прекалено – идеята ми е да ви разкажа за една мечта, която се бе настанила в сърцето ми и кротко си чакаше мига, в който щеше да се изпълни. Защото, както знаете, мечтите се сбъдват винаги… или поне в повечето случаи.   

Лятото на 2008-а започна рязко и изведнъж, както става почти всяка година. Беше началото на юни, началото на лятната ваканция, както и началото на плановете за море и други бъдещи забавления, които някак не се съвместяваха много с паралелните ми усилия да си намеря работа. Както стана ясно обаче, работата щеше да почака. Вселената имаше други планове за мен.

При поредния ми не особено съсредоточен щурм на виртуалното пространство в унило търсене на благонадеждни заплатодатели попаднах на информация, която привлече вниманието ми. Пол Макартни, видиш ли, бил поканен в Киев да посвири на градския площад пред погледите на хиляди украински граждани и съответно фенове. И щял да го направи съвсем за без пари. Не помня каква беше цялата далавера около въпросния концерт, но основната идея беше, че от мен се искаше само да бъда в Киев на 14 юни и да намеря градския площад „Независимост“, който на украински звучеше с галещото слуха словосъчетание: майдан „Незалежности“.

След като набързо се запознах, доколкото можах, с настоящата социално политическа обстановка в Киев, разбрах – първо, че не ми трябва виза, и второ, че цената на самолетния билет до там почти не се различава от тази на билета до Ню Йорк примерно. Този разход ми се стори твърде неоправдан, пък било то и за такъв легендарен концерт, пък бил той и безплатен. Бях на път да се откажа от идеята – нали винаги е по-лесно да се откажем, а после да се сърдим, че не сме осъществили желанието си. Но в крайна сметка зовът на сърцето се оказа доста по-мощен (както би трябвало да е винаги, между впрочем) от ограничения и задръстения с предразсъдъци разум, затова нямаше как да не го последвам.  

Проучих, че се движи влак София-Киев, двупосочният билет за който щеше да ми струва едни къде-къде по-приемливи 300 лева. Единственият недостатък беше, че пътуването щеше да ми отнеме около 36 часа в едната посока. Нещо като три дена път с камили… ъъ, с влак де. Въпреки това реших, че приключението си заслужава и… I did it! Купих си билет за влака, който по разписание трябваше да пристигне на киевската гара в ранното утро в деня на концерта – събота, 14 юни 2008 г. И сами може да изчислите, че отпътувах от София в четвъртък – с една раница, пълна с необходимия багаж, без да забравяме и сухата храна за из път, разбира се.

И ето че започна – the long and winding road, който щеше да ме отведе до Киев и Пол. Застланият с позацапана пътечка киевски спален вагон не гъмжеше от желаещи да посетят украинската столица, още по-малко от фенове на легендарния член на Бийтълс. Всъщност се оказах единственият обитател на купето с четири кушетки и, както предположих в онзи миг – единственият пътник, отправил се към Киев заради концерта. За мое голямо учудване не след дълго настъпи промяна и в двете ми състояния. Първо, от Русе в моето купе се настани симпатичен младеж, а по някое време на следващия ден, след като всички (разбирайте – останалите десетина пътници във вагона) бяха разбрали целта на пътуването ми, стана ясно, че в едно от съседните купета тихомълком се спотайва още един фен. Като се разговорихме с младежа от Русе, се разбра, че е женен за украинка и същевременно не знае нищо за никакъв концерт, а начинанието ми той направо смяташе за странно и не особено обяснимо. Запознах се и с така наречения фен, който се бе запътил съвсем не за първи път към подобна изява на бат‘ Пол. Та този извънредно обръгнал в ходене по концерти момък в един момент ме хвана за слушател в тесния коридор на влака (при едно от връщанията ми от тоалетната) и ми разказа надълго и нашироко – с този негов, както ми се стори, леко налудничав (като моя) блясък в погледа – за всичките си предишни преживявания и опити, описващи присъствието му на така споменатите незабравими концерти. Ну, молодец! –  признах му аз, впечатлена.

Както и да е. Проверките на румънската и украинската граница преминаха нормално, само дето след отговора ми на въпроса какви ще ги върша в Киев строгите митничари ме поглеждаха с едни такива леко странни и изпълнени с подозрение погледи. Аз пък искрено се изумих и даже възмутих от почти нулевия интерес към предстоящото уникално събитие, което щеше да се реализира в центъра на Киев. От двете нощи, прекарани във влака, втората спах по-добре – явно свиквах и ако имаше трета, сигурно щях да се почувствам съвсем като у дома си. Даже зъбите успях да си измия на няколко пъти.

Няма шега, няма измама

В събота към девет сутринта влакът закова на киевската гара точно по разписание. Бяха ме наплашили, че закъсненията на международните влакове били толкова големи, че било възможно да си изпусна концерта. Но ето че всичко вървеше по план.

Златната врата

Храм "Св. Михаил"

Храм "Св. София"

Киев ме посрещна слънчев и приветлив, а аз закрачих, ухилена до ушите, към „майдана“. Бях разучила картата на града до най-малката подробност и дори, за моя голяма изненада, не успях да се объркам. Хвърлих по едно око на забележителностите, които си бях набелязала и които се изчерпваха с два-три наистина впечатляващи храма, поснимах, поразгледах, след което – беше станало вече обедно време – най-после си оставих багажа в квартирата, която бях резервирала по интернет, и се замотах по площада току пред изградената сцена. А там вече бая народ се бе насъбрал. Срещу не помня колко гривни – така се наричат паричните знаци на Украйна – се сдобих с една супер фалшива и огромна по размер тениска с лика на Пол Макартни, която не ставаше за нищо, честно казано, но нямаше други, а пък така да исках да си имам тениска…

 

Когато дойде време за саундчека, полицаите взеха да ни натирват зад едни огради в далечния край на площада. Докато се изнизвахме покрай сцената обаче, някаква девойка изкрещя с все сила: „Пооооооол!“; и всички се обърнахме и действително видяхме обекта, причинил тоз вопъл, и то на едно доста прилично близко разстояние, което с помощта на униформените служители на реда бързо се разрасна. След малко се настанихме там по земята, кой където свари, и зачакахме.

Автентична снимка от саундчека в Киев

 

Около мен феновете, облечени с къде-къде по-гъзарски бийтълмански тениски, за които нескрито им завиждах, пиеха квас от големи пластмасови бутилки. Питах се какъв ли вкус има това чудо.

Саундчекът беше прекрасен. Слънцето припичаше благосклонно, а ние седяхме и припявахме дружно. Далеч пред нас сър Пол се забавляваше, поздравяваше ни и пускаше по някоя и друга шегичка за всеобща бурна радост на превъзбудената тълпа. С края на саундчека обаче настъпи и краят на слънчевото време. После започна дъждът – без да преувеличавам, по-пороен дъжд действително не съм преживявала и досега. За няколко минути бях напълно прогизнала отвсякъде. Трябва да е било към пет-шест часа следобед, а дъждът не даваше вид да спре скоро. До началото на концерта в девет имаше прекалено много време, за да го прекарам, киснейки мокра, във вода до глезените, и то без никакъв квас под ръка. Квартирата ми се намираше изкушаващо близо, така че напуснах мястото си сред останалите изпонадъждясали, но непоклатими (не като мен) фенове и отидох да се преоблека и да се снабдя с дъждобран плюс чадър (наистина валеше много силно), каквито принципно си носех в багажа. Така екипирана и почти суха, макар и не за дълго, се добрах отново до някаква далечна позиция спрямо сцената…

После концертът започна и дъждът спря и… само споменът остана. Даа, само който е ходил на концерт на любим изпълнител би разбрал за каква емоция става въпрос. А който не е, съжалявам, защото аз тази емоция не мога да я опиша. И да ви кажа, че е било яко, страхотно, велико – не се ли почувства със сърцето, никакви думи не са в състояние да предадат усещането. И все пак – само си представете какво е да чуете съвсем на живо непреходни шедьоври като Yesterday и Let it Be, изпълнени от самия им създател, който при това беше в перфектна форма и, колкото и патетично да звучи, с видимо удоволствие раздаваше сърцето си от сцената. Лично за мен това беше нещо безценно. Мога само да добавя – най-вълнуващите близо три часа и 33 песни в живота ми…

Вече е неделя. Киев отново е слънчев и топъл, а влакът ми наобратно тръгва в ранния следобед. Станах рано и излязох на разходка в смълчаното утро. Смъкнах се до река Днепър с някакво влакче, наречено „фуникулер“, което се спуска стръмно по едни релси към реката и след кратка почивка се връща горе. Остана ми време дори да разгледам изложбата на украинските бийтълмани, на която бяха курдисани там един билюк плакати, изрезки и всякакви други маниашки артикули, свързани с тъй наречената ливърпулска четворка.   

                                   

 По пътя към гарата напазарих някакви неясни неща за ядене и една бутилка квас (най-после) и хайде пак на влака – този път претъпкан с пътници, повечето от които слязоха по някакви селца из украинско. Почувствах се малко като в руски филм в купето с четири кушетки, в което отвсякъде се подаваха крака и багажи. Беше шумно, весело и пихме много чай, сервиран в характерните руски стъклени чаши с метални поставки (ако се сещате за какво ви говоря) от служител, наречен „проводник“, чиято работа е да се грижи за пътниците във вагона. Същият този проводник, когато влязохме в Румъния и останах сама в купето, започна да ми отправя някакви многозначителни погледи, на които аз на свой ред отвръщах безмълвно, ала явно достатъчно лошо и непреклонно, защото сравнително бързо ме остави на мира. Какво да се прави – и проводниците са хора, и те душа носят и мераци имат…

 

 После настъпи последната ми нощ в киевския вагон – след един наситено оранжево-розов залез над незнайни румънски поля…

В София съм и вече е вторник. Хващам първия автобус за Пловдив… и цялото ми шестдневно приключение, преминало в по-голямата си част във влак, остава в историята…

А, замалко да пропусна – излезе, че квасът не е алкохол, както си мислех, или поне е толкова слабоалкохолен, че не се усеща. Доколкото си спомням, малко ми беше докарал на едновремешния „етър“, дето го продаваха в сладкарницата на село.

Ами това е. Квасът си е квас. Пол Макартни си е Пол Макартни. А рокендролът е вечен, макар да беше млад.

Хакуна матата

Разбира се, чувала съм тази фраза многократно от филмчето на Дисни „Цар Лъв“ преди години, когато най-вероятно съм използвала въпросната анимация като средство за укротяване на разбеснели се, създаващи грижи дечица. Признавам си, че май нито веднъж не се случи да го изгледам от начало до край – предполагам, че съм използвала времето, за да върша някои други дейности, които сигурно съм считала за извънредно важни и сериозни. Затова и значението на думите доскоро ми се губеше. Но ето че преди известно време по друг повод се сблъсках отново с героите от „Цар Лъв“ и разбрах или по-точно си спомних какво означава хакуна матата. Стана ми интересно, проверих и в Уикипедия и научих, че изразът е на суахили и се превежда като „без грижи“ или още „няма проблеми“. Интересно как всичко това съвпадна с настоящите ми размишления и възприети от различни източници становища по въпроса за грижите и проблемите по принцип. Явно най-после бях узряла за „най-върховната стратегия“, както се пее в българския вариант на песничката, или за тъй наречената „problem-free philosophy” според оригиналния текст – поредното доказателство, че и от детските филмчета и приказки може да се научи нещо ценно. 

Замислих се за простотата на това прозрение и как се връзва с всички учения – и древни, и съвременни, които твърдят, че силата е в настоящето, че най-важното време е сега и че не разполагаме с нищо друго, освен със сегашния момент. А в сегашния момент няма как да си обезпокоен и угрижен и да имаш проблем, след като обикновено безпокойството е свързано с нещо, което си мислиш, че би могло евентуално да се случи в бъдещето. Разбира се, то може да се случи, но може и да не се случи, и като се притесняваш за него, пропускаш онова, което в действителност ти се случва сега… В смисъл – живей за мига, както се казва (и не сме ли го чували до втръсване?). Но наистина – напоследък се улавям да практикувам нещо, което прочетох в една книга. Когато си въобразя, че имам някакъв проблем, спирам се и се питам: точно в този момент – не след пет минути, не след час, не утре, а точно сега – какъв ми е проблемът? И отговорът ми винаги е един и същ – че нямам пукнат проблем. Точно сега, казвам си, съм жива, дишам, виждам, чувам, чувствам, мисля – как може нещо друго да е по-важно от това? Защо е нужно да прекарваме времето си в тревоги за утрешния ден, до който, дето се вика, я доживеем, я не? Защо се вкопчваме в дреболии, които смятаме за извънредно важни и сериозни, и пропускаме смеха на децата си, усещането от слънчевите лъчи по лицето си и от вятъра в косите си, не забелязваме разцъфналите дървета напролет, нито как ярко проблясват златистите им корони наесен… и така нататък? Сещам се, някой някъде беше написал, че работата ти може да почака, докато се порадваш на дъгата, но дъгата няма да чака да си свършиш работата. И още нещо – май вече споменах, че доста материал ми се насъбра по темата напоследък – миналото е история, бъдещето е мистерия, а сегашният момент е дар, затова се нарича „the present” (думата на английски означава „настояще“ и „подарък“, както е известно).

Вярвам, че животът е предназначен да бъде забавен, животът е да му се радваме и наслаждаваме – да пеем, да танцуваме, да се смеем и да обичаме. 

Напоследък все повече откривам колко обичам Ошо. Ето няколко думи от него:

„Не търси цел в живота, но живей и живей тотално. Не бъди сериозен и мрачен, а превърни живота в един танц. Танцувай, както вълните в морето! Цъфти, както цветето през пролетта! Пей, както птиците, непрекъснато! Всичко без цел, без причина; след това целта е там и цялата мистерия е решена.“

„Ти си само вълна в този океан. Един ден си, на другия ден ще изчезнеш; океанът продължава. Идваш, изчезваш – защо ти трябва толкова да се безпокоиш? Междувременно, за този малък интервал, ставаш толкова тревожен и напрегнат и поемаш всички тежести на плещите си и носиш камъни в сърцето си – без никаква причина.“ 

(Ошо)

Мисля си, че не може да е толкова трудно – да се усмихваме повече, да се смеем от сърце, да не се взимаме на сериозно, да бъдем спонтанни, дори понякога неразумни, скандални и щури, да живеем сега, да обичаме живота и всичко живо и да обичаме щедро, да обичаме до дупка…

Какъв ти е проблемът, когато имаш най-върховната стратегия – хакуна матата?

Любовта е отговорът

Джон Ленън

за любовта, мира, вярата, реалността и живота по принцип:

Любовта е отговорът - със сигурност знаеш, че е така.

От значение не е кого обичаш, къде обичаш, защо обичаш, кога обичаш или как обичаш. От значение е само да обичаш.

Любовта е цвете, което трябва да оставиш да порасне.

Имаме този подарък - любовта, но любовта е като ценно растение. Не можеш просто да го приемеш и да го прибереш в шкафа или да си мислиш, че то само ще си се отглежда. Трябва да го поливаш. Трябва наистина да се грижиш за него и да го храниш.

Ако някой смята, че любовта и мирът са клише, което трябва да си остане в епохата на шейсетте, това си е негов проблем. Любовта и мирът са вечни.

Всичко, което казваме, е: дайте шанс на мира.

Ако всеки поискаше мир вместо още един телевизор, тогава щеше да има мир.

Ако световният мир не е реалност, когато умрем, тогава ще се върнем… и ще се връщаме, докато стане реалност!

Вярвам в Бог, но не като едно единствено нещо, не като някакъв старец в небето. Вярвам, че онова, което хората наричат Бог, се намира във всички нас. Вярвам, че каквото са казали Исус, Мохамед и Буда и всички останали, е правилно. Просто нещата са се объркали при превода.

Исус е бил свестен, но учениците му са били тъпи и прости. Така са извъртели нещата, че според мен са съсипали цялата идея.

Не вярвам в убиването, каквато и да е причината.

Вярвам във всичко, докато не бъде опровергано. Затова вярвам в приказки, митове, дракони. Всички те съществуват, дори да са само в съзнанието ни. Кой може да твърди, че сънищата и кошмарите не са толкова реални, колкото настоящата действителност?

Ако да съм егоманиак означава да вярвам в това, което правя, и в изкуството или музиката си, тогава в това отношение може да ме наречете такъв… Вярвам в това, което правя, и ще го казвам.

Реалността предоставя много на въображението.

Колкото по-реален ставаш, толкова по-нереално ти се струва всичко.

Сънят, който сънувате сами, е просто сън. Сънят, който сънувате заедно, е реалност.

Всички ние светим - като луната, като звездите, като слънцето.

Всички сте красиви и гениални.

Нямаш нужда от никого, който да ти казва кой си или какъв си. Ти си такъв, какъвто си.

Когато се давиш, не казваш - „ще ми бъде изключително приятно, ако някой бъде така добър да забележи, че се давя, и да дойде да ми помогне”, - а просто крещиш.

Обществото ни се управлява от ненормални хора с ненормални цели. Смятам, че сме управлявани от маниаци, водени от маниакални интереси, и мисля, че има опасност да ме обявят за ненормален и да ме затворят, задето твърдя това. Това му е ненормалното.

Няма да променя начина, по който изглеждам или по който се чувствам само за да се впиша в някакви норми. Винаги съм си бил особняк. И след като цял живот съм си бил смахнат, трябва да се примиря с това. Такъв съм си.

Моята роля в обществото или ролята на всеки артист или поет е всички ние да се опитаме да изразим какво чувстваме. Не да казвам на хората какво да чувстват. Не като проповедник, не като лидер, а като отражение на всички нас.

Животът е това, което ти се случва, докато си правиш други планове.
*

източник: john-lennon.com

превод: Nins

Mind Games - John Lennon

Опция щастие: активирана

Преди няколко дни попаднах в нета на един цитат на Джон Ленън, който не бях чувала досега. Според историята Джон някога е споделил следното: „Когато бях на пет години, майка ми все ми повтаряше, че щастието е ключът към живота. Когато тръгнах на училище, ме попитаха какъв искам да стана, като порасна. И аз написах: „щастлив”. Казаха ми, че не съм разбрал задачата, а аз им казах, че не разбират живота.”

Всички искаме да бъдем щастливи, да живеем щастливо, пожелаваме си щастие, стремим се към щастието. Но нужен ли е този стремеж, след като всички мъдри хора ни учат, че щастието е вътрешно усещане, независещо от обстоятелствата. Както гласят древните поговорки, няма път към щастието - щастието е вътре в теб, щастието е пътят. Много ми допада един възглед, според който софтуеърът на щастието е инсталиран в нас при появата ни на този свят и успеем ли да го активираме, няма да се нуждаем от конкретна причина, за да сме щастливи, няма да се налага да търсим щастието извън нас, щом като то поначало си ни е вродено. И тогава няма повече да се заблуждаваме, че някой друг или някоя вещ или някоя случка ни правят щастливи или нещастни. И няма да е нужно да отлагаме щастието - за след като завършим, след като се оженим, след като се сдобием с жилище, след като си купим кола, след като децата пораснат, след като се пенсионираме… или за някой следващ живот, а ще сме щастливи сега, в момента, днес, в този живот, без да има значение къде живеем, какво работим, колко получаваме, каква кола караме, дали сме женени или колко са големи децата.  

Сещам се за често използвания израз „успех в живота”. Сигурно всеки има различно тълкование за успеха. Според мен най-успелият човек не е този с най-много пари, власт, имоти или висши, а онзи, който е способен да изживява щастливо всеки свой ден, без да има нужда да очаква поредното „нещо”, което ще го направи щастлив.

Ето още нещичко по тази тема, което „взех” от healyourlife.com:

*

За щастието не е нужна причина!

Истината е, че нямате нужда от причина, за да сте щастливи. Въпреки че егото ви няма да се съгласи с това, защото то обича да получава „причини” за всичко, което е, което прави и което дава. Според егото всичко трябва да има причина, например: „Ще бъда щастлив, ако…”, „Ще бъда щастлив, когато…”, „Ще бъда добър, ако…”, „Ще те обичам, когато…”

Безпричинното щастие е естествено за децата, които се усмихват без повод, смеят се за удоволствие и играят заради забавлението от играта. Безусловното щастие е естествено също така и за вашата вродена същност. Истинското щастие няма нужда от причина, от специални умения, от пари, от перфектен момент, от позволение, от оправдание или от някакво идеално обстоятелство. Да бъдете щастливи означава да се обърнете навътре към нещо, което вече ви е присъщо.

Можете ли все още да го правите - да се смеете без причина, да се усмихвате без повод, да сте безсрамно спонтанни? Обичате ли безусловно - без причина, очакване или изискване? Можете ли да сте щастливи просто така? Опитайте!

Позволете си днес да сте по-нелогични от обикновено.

Днес бъдете безпричинно добри към себе си.

Целунете любимия човек без никаква причина.

Изпийте чаша шампанско просто заради идеята.

Отправете безпричинна усмивка към колегите си на работа.

Обадете се на приятел без специален повод.

Изберете да имате страхотен ден, независимо от всичко.

Поглезете се, вечеряйте навън, почерпете се - без причина.

Бъдете себе си днес и нека няма никаква причина, която да ви спре.

Колкото по-безусловни сте към себе си и към другите, толкова е по-лесно да помните, че в действителност няма основателна причина, за да не сте добри, радостни и щастливи…

*

BE HAPPY!!!

Една представа... и си там

Методът на визуализацията в катеренето

Всеки велик спортист - дали ще е плувец, бегач, футболист или катерач - е запознат с мощния метод на визуализацията.

Визуализацията може да изиграе изключителна роля в катеренето ви.

Трябва да знаете обаче, че тя не означава просто да видите движенията в главата си, а е много повече от това.

Знаете ли, че независимо дали визуализирате себе си, катерейки даден маршрут, или го катерите в действителност, ще бъдат използвани абсолютно същите мускули на тялото ви?

Звучи откачено, но наистина - съзнанието ви не може да различи дали вие само визуализирате или действително го правите.

Точно затова визуализацията има такава мощ.

Как да визуализирате правилно?

Просто е. Когато визуализирате, разиграйте в главата си ярък филм на случващото се.

ВАЖНО: Винаги си представяйте как вече сте изкатерили маршрута, а не как се мъчите да го изкатерите. Трябва да се съсредоточите върху желания краен резултат.

Прожектирайте филма в съзнанието си от началото до края.

Първо, вижте се как се приготвяте за катеренето. Усетете магнезия, докато пъхате ръцете си в торбичката. Чуйте се как питате осигуряващия ви дали е готов.

Почувствайте топлината на скалата, щом я докоснете с пръсти. Трябва да си се представите как се катерите с лекота и изящество. Чувствате се силни по време на целия маршрут. Напредвате нагоре с перфектни движения, с отлична техника, лесно овладявате всяка стъпка и извършвате всяко закачване. Вижте се как дишате дълбоко и оставате хладнокръвни и концентрирани. 

Винаги си представяйте как катеренето ви приключва, след като сте се изкачили до горе, спуснали са ви до земята и вече развързвате осмицата си. Вижте се радостни и доволни от успешното изкатерване.

Чуйте комплиментите от приятелите си: „Супер беше!”, „Браво, машино!”, „Добре, бе, мен!”, „Страшен си, батка!” и т.н.

Филмът, който прожектирате в главата си, трябва да ви развълнува! Трябва да ви накара да се ПОЧУВСТВАТЕ СТРАХОТНО.

Това е най-важното (да се почувствате страхотно).

Щом го видите и го почувствате в съзнанието си, ще изпитате и преживеете всичко това и в реални условия.

Вземете пример от най-добрите спортисти и започнете да използвате силата на визуализацията в катеренето си.

Тя ще ви помогне да бъдете по-спокойни, по-силни и по-уверени катерачи.

Смело и безопасно катерене!

 *

източник: rock-climbing-for-life.com

превод: Nins

*

Между другото, методът на визуализацията може да се прилага еднакво успешно за всякакви начинания, не само за спортни постижения. Естествено, това е свързано със силата на съзнанието, което работи толкова безгранично или ограничено, колкото ние му разрешим. Защото по принцип идеята е, че всичко е възможно. Има много примери за осъществени наглед "невъзможни неща", които определяме като "подвизи" или "чудеса" - и те само потвърждават, че всичко това не са просто празни приказки. Предполагам, че въпросът е да се осмелим да го повярваме...