Квас, Пол и рокендрол

Тази история е малко поостаряла, но незабравима в основната си част. Оказа се все пак, че някои подробности съм позабравила, но и без тях се надявам да предам общия дух на тази щастлива за мен случка, сполетяла ме в близкото минало, за която ми се прищя да разкажа.

Чувала съм, че сърцето било способно да побере безгранично много, направо безброй неща, защото каквото влезе вътре в него – дали ще е човек, предмет, мечта или желание, остава там завинаги и никога не може да се изгуби. Сигурно затова непрекъснато пълним сърцата си с какво ли не и винаги има място за още и още.

Но да не се отклонявам прекалено – идеята ми е да ви разкажа за една мечта, която се бе настанила в сърцето ми и кротко си чакаше мига, в който щеше да се изпълни. Защото, както знаете, мечтите се сбъдват винаги… или поне в повечето случаи.   

Лятото на 2008-а започна рязко и изведнъж, както става почти всяка година. Беше началото на юни, началото на лятната ваканция, както и началото на плановете за море и други бъдещи забавления, които някак не се съвместяваха много с паралелните ми усилия да си намеря работа. Както стана ясно обаче, работата щеше да почака. Вселената имаше други планове за мен.

При поредния ми не особено съсредоточен щурм на виртуалното пространство в унило търсене на благонадеждни заплатодатели попаднах на информация, която привлече вниманието ми. Пол Макартни, видиш ли, бил поканен в Киев да посвири на градския площад пред погледите на хиляди украински граждани и съответно фенове. И щял да го направи съвсем за без пари. Не помня каква беше цялата далавера около въпросния концерт, но основната идея беше, че от мен се искаше само да бъда в Киев на 14 юни и да намеря градския площад „Независимост“, който на украински звучеше с галещото слуха словосъчетание: майдан „Незалежности“.

След като набързо се запознах, доколкото можах, с настоящата социално политическа обстановка в Киев, разбрах – първо, че не ми трябва виза, и второ, че цената на самолетния билет до там почти не се различава от тази на билета до Ню Йорк примерно. Този разход ми се стори твърде неоправдан, пък било то и за такъв легендарен концерт, пък бил той и безплатен. Бях на път да се откажа от идеята – нали винаги е по-лесно да се откажем, а после да се сърдим, че не сме осъществили желанието си. Но в крайна сметка зовът на сърцето се оказа доста по-мощен (както би трябвало да е винаги, между впрочем) от ограничения и задръстения с предразсъдъци разум, затова нямаше как да не го последвам.  

Проучих, че се движи влак София-Киев, двупосочният билет за който щеше да ми струва едни къде-къде по-приемливи 300 лева. Единственият недостатък беше, че пътуването щеше да ми отнеме около 36 часа в едната посока. Нещо като три дена път с камили… ъъ, с влак де. Въпреки това реших, че приключението си заслужава и… I did it! Купих си билет за влака, който по разписание трябваше да пристигне на киевската гара в ранното утро в деня на концерта – събота, 14 юни 2008 г. И сами може да изчислите, че отпътувах от София в четвъртък – с една раница, пълна с необходимия багаж, без да забравяме и сухата храна за из път, разбира се.

И ето че започна – the long and winding road, който щеше да ме отведе до Киев и Пол. Застланият с позацапана пътечка киевски спален вагон не гъмжеше от желаещи да посетят украинската столица, още по-малко от фенове на легендарния член на Бийтълс. Всъщност се оказах единственият обитател на купето с четири кушетки и, както предположих в онзи миг – единственият пътник, отправил се към Киев заради концерта. За мое голямо учудване не след дълго настъпи промяна и в двете ми състояния. Първо, от Русе в моето купе се настани симпатичен младеж, а по някое време на следващия ден, след като всички (разбирайте – останалите десетина пътници във вагона) бяха разбрали целта на пътуването ми, стана ясно, че в едно от съседните купета тихомълком се спотайва още един фен. Като се разговорихме с младежа от Русе, се разбра, че е женен за украинка и същевременно не знае нищо за никакъв концерт, а начинанието ми той направо смяташе за странно и не особено обяснимо. Запознах се и с така наречения фен, който се бе запътил съвсем не за първи път към подобна изява на бат‘ Пол. Та този извънредно обръгнал в ходене по концерти момък в един момент ме хвана за слушател в тесния коридор на влака (при едно от връщанията ми от тоалетната) и ми разказа надълго и нашироко – с този негов, както ми се стори, леко налудничав (като моя) блясък в погледа – за всичките си предишни преживявания и опити, описващи присъствието му на така споменатите незабравими концерти. Ну, молодец! –  признах му аз, впечатлена.

Както и да е. Проверките на румънската и украинската граница преминаха нормално, само дето след отговора ми на въпроса какви ще ги върша в Киев строгите митничари ме поглеждаха с едни такива леко странни и изпълнени с подозрение погледи. Аз пък искрено се изумих и даже възмутих от почти нулевия интерес към предстоящото уникално събитие, което щеше да се реализира в центъра на Киев. От двете нощи, прекарани във влака, втората спах по-добре – явно свиквах и ако имаше трета, сигурно щях да се почувствам съвсем като у дома си. Даже зъбите успях да си измия на няколко пъти.

Няма шега, няма измама

В събота към девет сутринта влакът закова на киевската гара точно по разписание. Бяха ме наплашили, че закъсненията на международните влакове били толкова големи, че било възможно да си изпусна концерта. Но ето че всичко вървеше по план.

Златната врата

Храм "Св. Михаил"

Храм "Св. София"

Киев ме посрещна слънчев и приветлив, а аз закрачих, ухилена до ушите, към „майдана“. Бях разучила картата на града до най-малката подробност и дори, за моя голяма изненада, не успях да се объркам. Хвърлих по едно око на забележителностите, които си бях набелязала и които се изчерпваха с два-три наистина впечатляващи храма, поснимах, поразгледах, след което – беше станало вече обедно време – най-после си оставих багажа в квартирата, която бях резервирала по интернет, и се замотах по площада току пред изградената сцена. А там вече бая народ се бе насъбрал. Срещу не помня колко гривни – така се наричат паричните знаци на Украйна – се сдобих с една супер фалшива и огромна по размер тениска с лика на Пол Макартни, която не ставаше за нищо, честно казано, но нямаше други, а пък така да исках да си имам тениска…

 

Когато дойде време за саундчека, полицаите взеха да ни натирват зад едни огради в далечния край на площада. Докато се изнизвахме покрай сцената обаче, някаква девойка изкрещя с все сила: „Пооооооол!“; и всички се обърнахме и действително видяхме обекта, причинил тоз вопъл, и то на едно доста прилично близко разстояние, което с помощта на униформените служители на реда бързо се разрасна. След малко се настанихме там по земята, кой където свари, и зачакахме.

Автентична снимка от саундчека в Киев

 

Около мен феновете, облечени с къде-къде по-гъзарски бийтълмански тениски, за които нескрито им завиждах, пиеха квас от големи пластмасови бутилки. Питах се какъв ли вкус има това чудо.

Саундчекът беше прекрасен. Слънцето припичаше благосклонно, а ние седяхме и припявахме дружно. Далеч пред нас сър Пол се забавляваше, поздравяваше ни и пускаше по някоя и друга шегичка за всеобща бурна радост на превъзбудената тълпа. С края на саундчека обаче настъпи и краят на слънчевото време. После започна дъждът – без да преувеличавам, по-пороен дъжд действително не съм преживявала и досега. За няколко минути бях напълно прогизнала отвсякъде. Трябва да е било към пет-шест часа следобед, а дъждът не даваше вид да спре скоро. До началото на концерта в девет имаше прекалено много време, за да го прекарам, киснейки мокра, във вода до глезените, и то без никакъв квас под ръка. Квартирата ми се намираше изкушаващо близо, така че напуснах мястото си сред останалите изпонадъждясали, но непоклатими (не като мен) фенове и отидох да се преоблека и да се снабдя с дъждобран плюс чадър (наистина валеше много силно), каквито принципно си носех в багажа. Така екипирана и почти суха, макар и не за дълго, се добрах отново до някаква далечна позиция спрямо сцената…

После концертът започна и дъждът спря и… само споменът остана. Даа, само който е ходил на концерт на любим изпълнител би разбрал за каква емоция става въпрос. А който не е, съжалявам, защото аз тази емоция не мога да я опиша. И да ви кажа, че е било яко, страхотно, велико – не се ли почувства със сърцето, никакви думи не са в състояние да предадат усещането. И все пак – само си представете какво е да чуете съвсем на живо непреходни шедьоври като Yesterday и Let it Be, изпълнени от самия им създател, който при това беше в перфектна форма и, колкото и патетично да звучи, с видимо удоволствие раздаваше сърцето си от сцената. Лично за мен това беше нещо безценно. Мога само да добавя – най-вълнуващите близо три часа и 33 песни в живота ми…

Вече е неделя. Киев отново е слънчев и топъл, а влакът ми наобратно тръгва в ранния следобед. Станах рано и излязох на разходка в смълчаното утро. Смъкнах се до река Днепър с някакво влакче, наречено „фуникулер“, което се спуска стръмно по едни релси към реката и след кратка почивка се връща горе. Остана ми време дори да разгледам изложбата на украинските бийтълмани, на която бяха курдисани там един билюк плакати, изрезки и всякакви други маниашки артикули, свързани с тъй наречената ливърпулска четворка.   

                                   

 По пътя към гарата напазарих някакви неясни неща за ядене и една бутилка квас (най-после) и хайде пак на влака – този път претъпкан с пътници, повечето от които слязоха по някакви селца из украинско. Почувствах се малко като в руски филм в купето с четири кушетки, в което отвсякъде се подаваха крака и багажи. Беше шумно, весело и пихме много чай, сервиран в характерните руски стъклени чаши с метални поставки (ако се сещате за какво ви говоря) от служител, наречен „проводник“, чиято работа е да се грижи за пътниците във вагона. Същият този проводник, когато влязохме в Румъния и останах сама в купето, започна да ми отправя някакви многозначителни погледи, на които аз на свой ред отвръщах безмълвно, ала явно достатъчно лошо и непреклонно, защото сравнително бързо ме остави на мира. Какво да се прави – и проводниците са хора, и те душа носят и мераци имат…

 

 После настъпи последната ми нощ в киевския вагон – след един наситено оранжево-розов залез над незнайни румънски поля…

В София съм и вече е вторник. Хващам първия автобус за Пловдив… и цялото ми шестдневно приключение, преминало в по-голямата си част във влак, остава в историята…

А, замалко да пропусна – излезе, че квасът не е алкохол, както си мислех, или поне е толкова слабоалкохолен, че не се усеща. Доколкото си спомням, малко ми беше докарал на едновремешния „етър“, дето го продаваха в сладкарницата на село.

Ами това е. Квасът си е квас. Пол Макартни си е Пол Макартни. А рокендролът е вечен, макар да беше млад.
Пол в Киев

Любовта е отговорът

Джон Ленън

за любовта, мира, вярата, реалността и живота по принцип:

Любовта е отговорът - със сигурност знаеш, че е така.

От значение не е кого обичаш, къде обичаш, защо обичаш, кога обичаш или как обичаш. От значение е само да обичаш.

Любовта е цвете, което трябва да оставиш да порасне.

Имаме този подарък - любовта, но любовта е като ценно растение. Не можеш просто да го приемеш и да го прибереш в шкафа или да си мислиш, че то само ще си се отглежда. Трябва да го поливаш. Трябва наистина да се грижиш за него и да го храниш.

Ако някой смята, че любовта и мирът са клише, което трябва да си остане в епохата на шейсетте, това си е негов проблем. Любовта и мирът са вечни.

Всичко, което казваме, е: дайте шанс на мира.

Ако всеки поискаше мир вместо още един телевизор, тогава щеше да има мир.

Ако световният мир не е реалност, когато умрем, тогава ще се върнем… и ще се връщаме, докато стане реалност!

Вярвам в Бог, но не като едно единствено нещо, не като някакъв старец в небето. Вярвам, че онова, което хората наричат Бог, се намира във всички нас. Вярвам, че каквото са казали Исус, Мохамед и Буда и всички останали, е правилно. Просто нещата са се объркали при превода.

Исус е бил свестен, но учениците му са били тъпи и прости. Така са извъртели нещата, че според мен са съсипали цялата идея.

Не вярвам в убиването, каквато и да е причината.

Вярвам във всичко, докато не бъде опровергано. Затова вярвам в приказки, митове, дракони. Всички те съществуват, дори да са само в съзнанието ни. Кой може да твърди, че сънищата и кошмарите не са толкова реални, колкото настоящата действителност?

Ако да съм егоманиак означава да вярвам в това, което правя, и в изкуството или музиката си, тогава в това отношение може да ме наречете такъв… Вярвам в това, което правя, и ще го казвам.

Реалността предоставя много на въображението.

Колкото по-реален ставаш, толкова по-нереално ти се струва всичко.

Сънят, който сънувате сами, е просто сън. Сънят, който сънувате заедно, е реалност.

Всички ние светим - като луната, като звездите, като слънцето.

Всички сте красиви и гениални.

Нямаш нужда от никого, който да ти казва кой си или какъв си. Ти си такъв, какъвто си.

Когато се давиш, не казваш - „ще ми бъде изключително приятно, ако някой бъде така добър да забележи, че се давя, и да дойде да ми помогне”, - а просто крещиш.

Обществото ни се управлява от ненормални хора с ненормални цели. Смятам, че сме управлявани от маниаци, водени от маниакални интереси, и мисля, че има опасност да ме обявят за ненормален и да ме затворят, задето твърдя това. Това му е ненормалното.

Няма да променя начина, по който изглеждам или по който се чувствам само за да се впиша в някакви норми. Винаги съм си бил особняк. И след като цял живот съм си бил смахнат, трябва да се примиря с това. Такъв съм си.

Моята роля в обществото или ролята на всеки артист или поет е всички ние да се опитаме да изразим какво чувстваме. Не да казвам на хората какво да чувстват. Не като проповедник, не като лидер, а като отражение на всички нас.

Животът е това, което ти се случва, докато си правиш други планове.
*

източник: john-lennon.com

превод: Nina

Mind Games - John Lennon

11.11.11 - дай една усмивка ;)

На днешната дата някои смятат да се женят, други - да медитират, трети - нещо друго, четвърти - нищо особено... Аз предлагам да наблегнем на усмивките и доброто настроение, пък да става каквото ще!

*

Днес дай една от усмивките си на някой непознат. За него тя може да е единствената слънчева светлина през целия му ден.

Усмивката обърква наближаващото намръщване.

Усмивката е крива линия, която всичко изправя. - Филис Дилър

Светът винаги изглежда по-ведър иззад една усмивка.

Преди да се начумерите, първо трябва да сте абсолютно сигурни, че на си ви останали никакви усмивки. - Джим Бегс

Усмивката е безплатен начин да промените външността си. - Чарлс Горди

Бръчките просто посочват къде са били усмивките. - Марк Твен

Усмивката е светлината в прозореца на лицето ви, която показва, че сте си у дома.

Хей, нямам какво да правя днес, освен да се усмихвам. - Пол Саймън (“The Only Living Boy in New York”)

Всички се усмихват на един и същ език.

Ако се усмихваш, ще имаш приятели; ако се мръщиш, ще имаш бръчки. - Джордж Елиът

Тя ми отправи усмивка, която можех да усетя и в задния си джоб. - Реймънд Чандлър

Усмивката се появи на лицето й, сякаш тя си я бе извадила право от чантичката и си я бе забола с топлийка. - Лома Чандлър

Смехът е усмивка, която избухва. - Мери Х. Уолдрип

Усмихни се - слънцето е полезно за зъбите.

Имам гъдел в мозъка. И той непрекъснато кара ъгълчетата на устата ми да сочат към небесата. - Джеб Дикерсън

Усмивката е като стягащото бельо - повдига бузите.

Красотата е сила; усмивката е нейният меч. - Чарлс Рийд

Не спирай да се усмихваш - това кара хората да се чудят за какво си мислиш.

Никога не си напълно облечен без усмивката си. - Мартин Чарнин

Няма статистика в света, която да може да измери топлината на усмивката. - Крис Харт

Мирът започва с усмивка. - Майка Тереза

Повечето усмивки започват заради друга усмивка.

Усмивката е нещо, което колкото и да раздаваш, винаги ти се връща.

*

източник: не помня

превод: Nina

А вие не спирайте да се усмихвате! - Емо Чолаков

:)))))))))))))))))))

ДЗЕНности

Не говори - освен ако това няма да подобри тишината.

Който пита, е глупав за една минута; който не пита, си остава глупав завинаги.

Всичко, което сме сега, е резултат от онова, което сме мислели. Съзнанието е всичко. Каквото мислим, това ставаме.

Когато ученикът е готов да се учи, учителят се появява.

Учителят отваря вратата… Ти трябва да влезеш сам.

Няма да бъдеш наказан заради гнева си; гневът ти ще те накаже.

Ако светнеш лампата за някого, тя ще освети и твоя път.

Светът е като огледало - усмихни се и приятелите ти ще ти се усмихнат.

Ако характерът на някого не ти е ясен, погледни приятелите му.

Думите са като водата - лесно се изливат, но трудно се връщат.

За да узнаеш пътя напред, попитай онези, които се връщат.

Не можем да видим отражението си в течащата вода. Можем да го видим само в неподвижната вода.

Ученикът: „Много съм обезсърчен. Какво да направя?”. Учителят: „Насърчавай другите.”

Мъдрият човек се учи от грешките си, а още по-мъдрият - от грешките на другите.

Дай на човек една риба, и ще му дадеш храна за един ден. Научи човек да лови риба, и ще му дадеш храна за цял живот.

Острият като нож език… убива, без да пролива кръв.

Няма път към щастието или към болката. Те са вътре в теб.

Въпреки че златният прах е скъпоценен, ако попадне в очите ти, блокира зрението ти.

Каната се пълни капка по капка.

Красивата жена, която е радост за мъжете, падне ли във водата, става само за плашене на рибите.

По-добре да видиш лицето, отколкото да чуеш името.

Ако искаш нещо, първо трябва да станеш някой. Щом станеш този някой, вече няма да те е грижа дали ще получиш това нещо.

Никоя снежинка не пада на погрешното място.

Седни, върви или бягай, но не се клатушкай.

Колкото по-силно стискаш, толкова по-малко имаш.

Ако знаеш и не действаш, все още не означава, че знаеш.

Когато стигнеш върха, продължавай да се изкачваш.

Когато се опиташ да останеш на повърхността на водата, потъваш; а когато се опиташ да потънеш, изплаваш на повърхността.

*

източник: squidoo.com

превод: Nina

А една друга дзен мъдрост гласи: Когато нямаш какво да кажеш, кажи някоя дзен мъдрост. ;)

Под небето синьо на Ливиньо

Тази история беше публикувана преди известно време в сайта на клуб "Вертикал", защото тъкмо клуб „Вертикал” беше причината да ми се случи Ливиньо - както и да ми се случат много други работи, но за тях може да разкажа някой друг път. Реших да я споделя тук, защото историята си е моя и блогът си е мой и общо-взето мога да си правя с тях каквото си поискам. И все пак, възможно е от написаното да получите и известна представа за това чудесно място под слънцето, където бихте могли да отидете и вие.

Както всяка друга история, и тази няма как да не започне с:

Началото

За поредното приключение на клуб „Вертикал”, наречено Ливиньо, научих от Жоро Черноземски. Много сняг, перфектни писти, як купон и евтино уиски, пусна ми мухата той. Колко му трябва на човек да се навие!

Ливиньо е един от най-големите ски курорти в италианските Алпи, разположен в северозападната част на страната до границата с Швейцария, на около 1400 км от София. Освен че разполага със 78 разнообразни по трудност писти с обща дължина от 115 км, мястото е предпочитано още защото е безмитна зона – т.е. там спокойно можеш да си купиш литър прилично уиски за около пет евро.

И така, с пукването на първа пролет наближи и времето да се стягаме за ски. Ваканцията беше организирана за началото на април, поради което доста хора се почувстваха длъжни да изкажат мрачни прогнози по отношение на снежната покривка в курорта. Алпите са това все пак, пистите са високо – успокоявах и тях, и себе си, но съмненията не стихваха – абе, високо, високо, колко да са високо! Чуха се и някои язвително насмешливи реплики от рода на: „Водни ски ли ще карате?”, „Взехте ли си ролерите?” и други подобни, които подминавахме с учтива усмивка.

Пловдивската група, която се юрна към Италия, се състоеше от над 20 души. Предварително уточнихме възможните маршрути за достигане на местонахождението и се разпределихме по колите. Разбрахме се да се срещнем в уречения ден в три часа следобед пред църквата на Ливиньо – тогава още не подозирахме колко смътна щеше да се окаже тази уговорка.

По пътя

В нашата кола се натоварихме четирима души, известни още като „двете семейства”. Дотогава не се познавахме, но нямахме проблеми със сприятеляването – слава богу, оказахме се от една порода. Понеже пътуването отнема около 24 часа, а срещата с останалите беше насрочена за събота (на църквата), решихме да тръгнем в петък преди обед. Натъпкахме доброто старо рено със задължителните чанти, раници и ски, но най-вече с мнооого добро настроение, и – газ към Ливиньо!

Петъчният залез ни завари на хърватската магистрала. Съчетанието между залез и магистрала може и да не се връзва с представите ви за красота и романтика, но в действителност гледката беше страхотна. За доказателство разполагаме със солиден снимков материал на въпросното явление. Малко преди полунощ преминахме на словенска територия. На границата случайно се натъкнахме на други пловдивчани от „нашите”, с които пихме кафе и с известен песимизъм обсъдихме температурните рекорди от 25^оС в началото на април. Купихме си винетка. За Словения е задължително да имате такава, в противен случай глобата е 150 евро, ако ви хванат – знам го от сигурен източник.

На някакво словенско „почивалище” спряхме за няколко часа да подремнем в колата, понеже шофьорите се бяха поуморили. Колко си починаха, не знам, но на разсъмване отново потеглихме, твърдо решени да изпием първото си италианско кафе във Верона. Още с пристигането си в града на Ромео и Жулиета отметнахме и първата забележителност – Арена ди Верона. Оказа се, че сме паркирали в непосредствена близост до древния амфитеатър. Отправихме се на ентусиазирана обиколка из типично италианските тесни улички, все още пустеещи в ранната съботна утрин. След малко се натъкнахме на табела, указваща посоката към прочутата къща на Жулиета. Табелата обаче не ни помогна особено в ориентацията, затова се наложи да се допитаме до една сънена продавачка на площада, която успя да ни упъти на език, близък до английския. Едва бяхме нахълтали в двора с прословутия балкон, когато щракането на фотоапаратите ни беше прекъснато от виковете на жена в униформа. Тя говореше на чист италиански, но по тона и жестовете й си личеше, че ни подканва да си обираме крушите от владенията на ромеовата изгора. Явно обектът още беше затворен за туристи.

Минахме и през площада с паметника на Данте, заснехме малко архитектурни забележителности, накупихме по някой и друг сувенир от единствените две отворили сергии и най-после седнахме на чаша неповторимо италианско кафе, което в моя случай представляваше ароматно „капучо” с изрисувано в млечната пяна сърце. Еех, някои неща се случват само в слънчева Италия!

По обед отново бяхме на път, оставили далеч зад нас Верона, но не и спомена за нея. И двата джипиеса, с които се бяхме оборудвали, даваха голяма надежда да се озовем в Ливиньо съвсем навреме за срещата (на църквата). Скоро обаче стана ясно, че двата уреда ни водят по два различни маршрута, от които нито един не беше верният. Докато „преизчислим” и се оправим из виещите се планински шосета, изгубихме час-два, а с тях и усещането, че отиваме на ски. Температурата скочи на 29^оС, а край нас се редяха зелени ливади и цъфнали дървета. В далечината се виждаха някакви леко заснежени баири, които не се доближаваха много до представата ни за скиорски рай.

За наша радост малко преди да влезем в Ливиньо, околният пейзаж претърпя значителна промяна. В един момент снегът внезапно се появи досами пътя, а цифрите на термометъра вече показваха 15. Скоро видяхме и пистите и си отдъхнахме – имаше и сняг, и скиори. Почти веднага съзряхме една църква, а след миг – и още една. Това ни свари леко неподготвени и предизвика естественото ни раздвоение. Направихме почетна обиколка и на двата храма, което не ни помогна особено, понеже и бездруго бяхме закъснели за срещата. Последваха неуспешни опити да се свържем с някого по телефона, чакане, разходки, пак чакане, изпращане на два-три нервни есемеса… В крайна сметка се намерихме, и то баш на точната църква. Другата божия обител беше обявена за параклис. Явно тънката разлика ни беше убягнала – и не само на нас. Пак добре, че параклисите в Ливиньо не са толкова много. Виж, ако срещата беше пред магазина за алкохол, както отбеляза някой, тогава вече щяхме да видим зор.

Ливиньо – ски по италиански

Простиращата се близо осем километра върволица от еднотипни къщи и вили-хотели в алпийски стил е разположена в долина, от двете страни на която се издигат планински склонове с писти. Надморската височина на курорта е 1816м, а най-високият лифт се качва до 2750м. Освен църкви/параклиси и магазини за алкохол, край главната улица се подвизават още много и най-различни магазинчета, ресторанти, пицарии, кафенета. Местните хора са супер дружелюбни и повечето поназнайват английски, което улеснява общуването.

Най-после двете семейства се настанихме в луксозен апартамент в спретната триетажна къща с подвеждащото име „Хижата на мармота”. Слава богу, мармоти нямаше, но пък имаше три спални, две бани с хидромасажни вани, обширна трапезария с голяма маса и всякакви домакински удобства, тераса с доста приятна алпийска гледка… По всичко личеше, че ще си изкараме добре. Както и стана.

Първия ден разучихме пистите от едната страна на курорта, в областта Каросело. Ама то там – писти и лифтове да искаш, нямат обхождане. И едно синьо небе като се опнало, едно слънце като напекло, едни скиори като плъзнали по тия ми ти широки, необятни писти – луда работа! И кеф, кеф… По-късно обядвахме под звуците на жива музика. На сцената на почти 3000м надморска височина някакъв пич с китара изпълняваше, и то доста кадърно, музикални желания на хващащи тен по пейките скиори. С две думи – голям купон! Пие народът бира по пет евро, яде пици пак по пет евро парчето и се забавлява като за световно…

Пистите от другата страна на долината спадат към областта Мотолино. Пробвахме и тях на другия ден, а после ги редувахме. И от двете страни има изграден по един голям сноупарк със страховити скокове и атракциони, където да си чупят главите разни сноубордисти и скиори в крехка възраст. В тези паркове пускат само с каски, ама аз и да имах каска, пак нямаше да ги посетя (не само защото не съм в крехка възраст). Иначе отстрани гледката си беше атрактивна. Любителите на фрирайда, мисля, също останаха доволни. Катериха се по близките върхове и се пускаха по стръмните улеи – кой каквото му е тръпка.

Първите два дена времето беше много слънчево и топло, поради което снегът по по-ниските писти омекваше доста до следобеда. На третия ден обаче захладня, а после направо си застудя. По високите места валя сняг, духаше вятър, имаше мъгли, а температурите се задържаха под нулата, дори и в долината, където по принцип все си беше слънчево. Последния ден времето беше чудесно, защото хем печеше, хем не стана прекалено топло. Тогава (а и не само тогава) се отдадохме на снимки и лиготии по пистите и дълго пиене на кафе и капучино.  

Магазините в градчето затварят рано-рано, поради което опитите ни за всякакъв шопинг в повечето случаи се осъществяваха на порции и прибежки. Въпреки това успяхме да се включим в работното време на почти всички търговски обекти и даже да се сдобием с някои ценни покупки за спомен от Ливиньо.

Като цяло, скуката не беше част от седемдневната ни почивка. Още на втората вечер хижата на мармота събра край барбекюто си цялата българска компания на бира, вкусни пържоли и забавни истории. Добре, че го направихме, докато не беше застудяло съвсем, защото следващите вечери отвън хич не беше за мъже.

Някои от групата се възползваха от екстрите на спа-комплекса в курорта, а други пък посетихме една любопитна атракция на Ливиньо – така нареченото après-ski party. По-просто казано – веселяшка дискотека, която се завихря след скиорския ден в заведенията в близост до началните станции на кабинковите лифтове. Обикновено купоните са на открито и започват някъде след четири следобед. Характерно за тези партита е, че хората танцуват покачени върху масите, като повечето са със ски обувки, а някои девойки – даже почти само по ски обувки. Италианска му работа.

Преди края

И най-хубавите неща имат край – но само за да бъдат последвани от още хубави неща. С това сигурно ще се съгласят най-вече онези от групата, които бяха решили да продължат ваканцията си с изкачване на четирихилядник в масива Монте Роза и с катерене на скали в Арко. Нашата четворка от реното трябваше да се връща в Пловдив, но не и преди да сме оплакнали окото с прелестите на Доломитите, минавайки по живописните криволичещи през планината пътища. С радост се отказахме от удобството на магистралите, за да се насладим на тази толкова красива област от италианските Алпи. Пътуването през Доломитите ни отне един цял ден – спирахме, гледахме езера и баири, ахкахме, цъкахме с езици и фотоапарати и си пожелахме отново да се върнем някога по тези прекрасни места. Този път залезът не беше магистрален, а планински – класика в жанра, един вид.

Последното си италианско капучино изпих в крайпътно заведение в едно преспокойно, окъпано в слънце селце. Дали защото беше последно, но ми се стори най-вкусното от всички...

Да, да, да – някои неща наистина се случват само под небето на Италия.

За катеренето

От устата на катерачи

Ако желанието ти да изкатериш нещо е достатъчно обсебващо, със сигурност ще го изкатериш. Така че… защо се тормозиш? - Дъг Скот

Да пиша за катеренето е скучно. Предпочитам да ида да се катеря. - Чък Прат

Не искам да пиша за катерене; не искам да говоря за него; не искам да го снимам; не искам да мисля за него; искам само да го правя. - Чък Прат

Обичам да се катеря, защото е голям кеф, когато спра… - Карл

Един метод, чрез който да накарате близките си да погледнат с по-добро око на катеренето ви, е да им кажете, че откакто сте почнали да катерите, вече почти не взимате наркотици. - Дейвид Харис

Най-добрият катерач в света е този, който се забавлява най-много. - Алекс Лоу

Катеренето може да е трудно, но е по-лесно от порастването. - Ед Склар

Хем ти казват, че не можеш да го направиш, но понякога и това не върши работа. - Кейси Стенджил

Тези, които твърдят, че не може да бъде направено, трябва да не се пречкат на онези, които всъщност го правят. 

Защо? Защо, защо, защо правя това?  - Чък Прат

Катеренето щеше да е страхотно, наистина чудесно нещо, само да не беше цялото това проклето катерене. - Джо Ореншал

Истинските приключения се познават по това, че много често изобщо не ти е забавно, докато в действителност ти се случват. - Ким Станли Робинсън

По какво си личи, че Дядо Коледа е залюхан катерач?

Има брада, винаги е с едни и същи дрехи и работи само един ден в годината.

Приключението е само правилно обмислено неудобство. Неудобството е само неправилно обмислено приключение. - Г. К. Честърсън

Ако някой твърди, че в катеренето няма психика, тогава по-добре всички да ходим да играем мини голф. - Грег Опланд

Следващия път, когато проклинате, че е понеделник, просто го приемете като доказателство, че сте изкарали още един уикенд, без да се пребиете, докато сте вършели глупости. - Фил Гардинг

 Разликата между катерачите и нормалните хора е, че катерачите се радват, като дойде понеделник, защото могат да си починат.

***

източник: gdargaud.net
превод: Nina 

...и още:

Всичко е в главата! - Блага 

Най-хубавото на катеренето е: когато си събуеш еспадрилите. - Жоро