Под небето синьо на Ливиньо

Тази история беше публикувана преди известно време в сайта на клуб "Вертикал", защото тъкмо клуб „Вертикал” беше причината да ми се случи Ливиньо - както и да ми се случат много други работи, но за тях може да разкажа някой друг път. Реших да я споделя тук, защото историята си е моя и блогът си е мой и общо-взето мога да си правя с тях каквото си поискам. И все пак, възможно е от написаното да получите и известна представа за това чудесно място под слънцето, където бихте могли да отидете и вие.

Както всяка друга история, и тази няма как да не започне с:

Началото

За поредното приключение на клуб „Вертикал”, наречено Ливиньо, научих от Жоро Черноземски. Много сняг, перфектни писти, як купон и евтино уиски, пусна ми мухата той. Колко му трябва на човек да се навие!

Ливиньо е един от най-големите ски курорти в италианските Алпи, разположен в северозападната част на страната до границата с Швейцария, на около 1400 км от София. Освен че разполага със 78 разнообразни по трудност писти с обща дължина от 115 км, мястото е предпочитано още защото е безмитна зона – т.е. там спокойно можеш да си купиш литър прилично уиски за около пет евро.

И така, с пукването на първа пролет наближи и времето да се стягаме за ски. Ваканцията беше организирана за началото на април, поради което доста хора се почувстваха длъжни да изкажат мрачни прогнози по отношение на снежната покривка в курорта. Алпите са това все пак, пистите са високо – успокоявах и тях, и себе си, но съмненията не стихваха – абе, високо, високо, колко да са високо! Чуха се и някои язвително насмешливи реплики от рода на: „Водни ски ли ще карате?”, „Взехте ли си ролерите?” и други подобни, които подминавахме с учтива усмивка.

Пловдивската група, която се юрна към Италия, се състоеше от над 20 души. Предварително уточнихме възможните маршрути за достигане на местонахождението и се разпределихме по колите. Разбрахме се да се срещнем в уречения ден в три часа следобед пред църквата на Ливиньо – тогава още не подозирахме колко смътна щеше да се окаже тази уговорка.

По пътя

В нашата кола се натоварихме четирима души, известни още като „двете семейства”. Дотогава не се познавахме, но нямахме проблеми със сприятеляването – слава богу, оказахме се от една порода. Понеже пътуването отнема около 24 часа, а срещата с останалите беше насрочена за събота (на църквата), решихме да тръгнем в петък преди обед. Натъпкахме доброто старо рено със задължителните чанти, раници и ски, но най-вече с мнооого добро настроение, и – газ към Ливиньо!

Петъчният залез ни завари на хърватската магистрала. Съчетанието между залез и магистрала може и да не се връзва с представите ви за красота и романтика, но в действителност гледката беше страхотна. За доказателство разполагаме със солиден снимков материал на въпросното явление. Малко преди полунощ преминахме на словенска територия. На границата случайно се натъкнахме на други пловдивчани от „нашите”, с които пихме кафе и с известен песимизъм обсъдихме температурните рекорди от 25^оС в началото на април. Купихме си винетка. За Словения е задължително да имате такава, в противен случай глобата е 150 евро, ако ви хванат – знам го от сигурен източник.

На някакво словенско „почивалище” спряхме за няколко часа да подремнем в колата, понеже шофьорите се бяха поуморили. Колко си починаха, не знам, но на разсъмване отново потеглихме, твърдо решени да изпием първото си италианско кафе във Верона. Още с пристигането си в града на Ромео и Жулиета отметнахме и първата забележителност – Арена ди Верона. Оказа се, че сме паркирали в непосредствена близост до древния амфитеатър. Отправихме се на ентусиазирана обиколка из типично италианските тесни улички, все още пустеещи в ранната съботна утрин. След малко се натъкнахме на табела, указваща посоката към прочутата къща на Жулиета. Табелата обаче не ни помогна особено в ориентацията, затова се наложи да се допитаме до една сънена продавачка на площада, която успя да ни упъти на език, близък до английския. Едва бяхме нахълтали в двора с прословутия балкон, когато щракането на фотоапаратите ни беше прекъснато от виковете на жена в униформа. Тя говореше на чист италиански, но по тона и жестовете й си личеше, че ни подканва да си обираме крушите от владенията на ромеовата изгора. Явно обектът още беше затворен за туристи.

Минахме и през площада с паметника на Данте, заснехме малко архитектурни забележителности, накупихме по някой и друг сувенир от единствените две отворили сергии и най-после седнахме на чаша неповторимо италианско кафе, което в моя случай представляваше ароматно „капучо” с изрисувано в млечната пяна сърце. Еех, някои неща се случват само в слънчева Италия!

По обед отново бяхме на път, оставили далеч зад нас Верона, но не и спомена за нея. И двата джипиеса, с които се бяхме оборудвали, даваха голяма надежда да се озовем в Ливиньо съвсем навреме за срещата (на църквата). Скоро обаче стана ясно, че двата уреда ни водят по два различни маршрута, от които нито един не беше верният. Докато „преизчислим” и се оправим из виещите се планински шосета, изгубихме час-два, а с тях и усещането, че отиваме на ски. Температурата скочи на 29^оС, а край нас се редяха зелени ливади и цъфнали дървета. В далечината се виждаха някакви леко заснежени баири, които не се доближаваха много до представата ни за скиорски рай.

За наша радост малко преди да влезем в Ливиньо, околният пейзаж претърпя значителна промяна. В един момент снегът внезапно се появи досами пътя, а цифрите на термометъра вече показваха 15. Скоро видяхме и пистите и си отдъхнахме – имаше и сняг, и скиори. Почти веднага съзряхме една църква, а след миг – и още една. Това ни свари леко неподготвени и предизвика естественото ни раздвоение. Направихме почетна обиколка и на двата храма, което не ни помогна особено, понеже и бездруго бяхме закъснели за срещата. Последваха неуспешни опити да се свържем с някого по телефона, чакане, разходки, пак чакане, изпращане на два-три нервни есемеса… В крайна сметка се намерихме, и то баш на точната църква. Другата божия обител беше обявена за параклис. Явно тънката разлика ни беше убягнала – и не само на нас. Пак добре, че параклисите в Ливиньо не са толкова много. Виж, ако срещата беше пред магазина за алкохол, както отбеляза някой, тогава вече щяхме да видим зор.

Ливиньо – ски по италиански

Простиращата се близо осем километра върволица от еднотипни къщи и вили-хотели в алпийски стил е разположена в долина, от двете страни на която се издигат планински склонове с писти. Надморската височина на курорта е 1816м, а най-високият лифт се качва до 2750м. Освен църкви/параклиси и магазини за алкохол, край главната улица се подвизават още много и най-различни магазинчета, ресторанти, пицарии, кафенета. Местните хора са супер дружелюбни и повечето поназнайват английски, което улеснява общуването.

Най-после двете семейства се настанихме в луксозен апартамент в спретната триетажна къща с подвеждащото име „Хижата на мармота”. Слава богу, мармоти нямаше, но пък имаше три спални, две бани с хидромасажни вани, обширна трапезария с голяма маса и всякакви домакински удобства, тераса с доста приятна алпийска гледка… По всичко личеше, че ще си изкараме добре. Както и стана.

Първия ден разучихме пистите от едната страна на курорта, в областта Каросело. Ама то там – писти и лифтове да искаш, нямат обхождане. И едно синьо небе като се опнало, едно слънце като напекло, едни скиори като плъзнали по тия ми ти широки, необятни писти – луда работа! И кеф, кеф… По-късно обядвахме под звуците на жива музика. На сцената на почти 3000м надморска височина някакъв пич с китара изпълняваше, и то доста кадърно, музикални желания на хващащи тен по пейките скиори. С две думи – голям купон! Пие народът бира по пет евро, яде пици пак по пет евро парчето и се забавлява като за световно…

Пистите от другата страна на долината спадат към областта Мотолино. Пробвахме и тях на другия ден, а после ги редувахме. И от двете страни има изграден по един голям сноупарк със страховити скокове и атракциони, където да си чупят главите разни сноубордисти и скиори в крехка възраст. В тези паркове пускат само с каски, ама аз и да имах каска, пак нямаше да ги посетя (не само защото не съм в крехка възраст). Иначе отстрани гледката си беше атрактивна. Любителите на фрирайда, мисля, също останаха доволни. Катериха се по близките върхове и се пускаха по стръмните улеи – кой каквото му е тръпка.

Първите два дена времето беше много слънчево и топло, поради което снегът по по-ниските писти омекваше доста до следобеда. На третия ден обаче захладня, а после направо си застудя. По високите места валя сняг, духаше вятър, имаше мъгли, а температурите се задържаха под нулата, дори и в долината, където по принцип все си беше слънчево. Последния ден времето беше чудесно, защото хем печеше, хем не стана прекалено топло. Тогава (а и не само тогава) се отдадохме на снимки и лиготии по пистите и дълго пиене на кафе и капучино.  

Магазините в градчето затварят рано-рано, поради което опитите ни за всякакъв шопинг в повечето случаи се осъществяваха на порции и прибежки. Въпреки това успяхме да се включим в работното време на почти всички търговски обекти и даже да се сдобием с някои ценни покупки за спомен от Ливиньо.

Като цяло, скуката не беше част от седемдневната ни почивка. Още на втората вечер хижата на мармота събра край барбекюто си цялата българска компания на бира, вкусни пържоли и забавни истории. Добре, че го направихме, докато не беше застудяло съвсем, защото следващите вечери отвън хич не беше за мъже.

Някои от групата се възползваха от екстрите на спа-комплекса в курорта, а други пък посетихме една любопитна атракция на Ливиньо – така нареченото après-ski party. По-просто казано – веселяшка дискотека, която се завихря след скиорския ден в заведенията в близост до началните станции на кабинковите лифтове. Обикновено купоните са на открито и започват някъде след четири следобед. Характерно за тези партита е, че хората танцуват покачени върху масите, като повечето са със ски обувки, а някои девойки – даже почти само по ски обувки. Италианска му работа.

Преди края

И най-хубавите неща имат край – но само за да бъдат последвани от още хубави неща. С това сигурно ще се съгласят най-вече онези от групата, които бяха решили да продължат ваканцията си с изкачване на четирихилядник в масива Монте Роза и с катерене на скали в Арко. Нашата четворка от реното трябваше да се връща в Пловдив, но не и преди да сме оплакнали окото с прелестите на Доломитите, минавайки по живописните криволичещи през планината пътища. С радост се отказахме от удобството на магистралите, за да се насладим на тази толкова красива област от италианските Алпи. Пътуването през Доломитите ни отне един цял ден – спирахме, гледахме езера и баири, ахкахме, цъкахме с езици и фотоапарати и си пожелахме отново да се върнем някога по тези прекрасни места. Този път залезът не беше магистрален, а планински – класика в жанра, един вид.

Последното си италианско капучино изпих в крайпътно заведение в едно преспокойно, окъпано в слънце селце. Дали защото беше последно, но ми се стори най-вкусното от всички...

Да, да, да – някои неща наистина се случват само под небето на Италия.