Квас, Пол и рокендрол

Тази история е малко поостаряла, но незабравима в основната си част. Оказа се все пак, че някои подробности съм позабравила, но и без тях се надявам да предам общия дух на тази щастлива за мен случка, сполетяла ме в близкото минало, за която ми се прищя да разкажа.

Чувала съм, че сърцето било способно да побере безгранично много, направо безброй неща, защото каквото влезе вътре в него – дали ще е човек, предмет, мечта или желание, остава там завинаги и никога не може да се изгуби. Сигурно затова непрекъснато пълним сърцата си с какво ли не и винаги има място за още и още.

Но да не се отклонявам прекалено – идеята ми е да ви разкажа за една мечта, която се бе настанила в сърцето ми и кротко си чакаше мига, в който щеше да се изпълни. Защото, както знаете, мечтите се сбъдват винаги… или поне в повечето случаи.   

Лятото на 2008-а започна рязко и изведнъж, както става почти всяка година. Беше началото на юни, началото на лятната ваканция, както и началото на плановете за море и други бъдещи забавления, които някак не се съвместяваха много с паралелните ми усилия да си намеря работа. Както стана ясно обаче, работата щеше да почака. Вселената имаше други планове за мен.

При поредния ми не особено съсредоточен щурм на виртуалното пространство в унило търсене на благонадеждни заплатодатели попаднах на информация, която привлече вниманието ми. Пол Макартни, видиш ли, бил поканен в Киев да посвири на градския площад пред погледите на хиляди украински граждани и съответно фенове. И щял да го направи съвсем за без пари. Не помня каква беше цялата далавера около въпросния концерт, но основната идея беше, че от мен се искаше само да бъда в Киев на 14 юни и да намеря градския площад „Независимост“, който на украински звучеше с галещото слуха словосъчетание: майдан „Незалежности“.

След като набързо се запознах, доколкото можах, с настоящата социално политическа обстановка в Киев, разбрах – първо, че не ми трябва виза, и второ, че цената на самолетния билет до там почти не се различава от тази на билета до Ню Йорк примерно. Този разход ми се стори твърде неоправдан, пък било то и за такъв легендарен концерт, пък бил той и безплатен. Бях на път да се откажа от идеята – нали винаги е по-лесно да се откажем, а после да се сърдим, че не сме осъществили желанието си. Но в крайна сметка зовът на сърцето се оказа доста по-мощен (както би трябвало да е винаги, между впрочем) от ограничения и задръстения с предразсъдъци разум, затова нямаше как да не го последвам.  

Проучих, че се движи влак София-Киев, двупосочният билет за който щеше да ми струва едни къде-къде по-приемливи 300 лева. Единственият недостатък беше, че пътуването щеше да ми отнеме около 36 часа в едната посока. Нещо като три дена път с камили… ъъ, с влак де. Въпреки това реших, че приключението си заслужава и… I did it! Купих си билет за влака, който по разписание трябваше да пристигне на киевската гара в ранното утро в деня на концерта – събота, 14 юни 2008 г. И сами може да изчислите, че отпътувах от София в четвъртък – с една раница, пълна с необходимия багаж, без да забравяме и сухата храна за из път, разбира се.

И ето че започна – the long and winding road, който щеше да ме отведе до Киев и Пол. Застланият с позацапана пътечка киевски спален вагон не гъмжеше от желаещи да посетят украинската столица, още по-малко от фенове на легендарния член на Бийтълс. Всъщност се оказах единственият обитател на купето с четири кушетки и, както предположих в онзи миг – единственият пътник, отправил се към Киев заради концерта. За мое голямо учудване не след дълго настъпи промяна и в двете ми състояния. Първо, от Русе в моето купе се настани симпатичен младеж, а по някое време на следващия ден, след като всички (разбирайте – останалите десетина пътници във вагона) бяха разбрали целта на пътуването ми, стана ясно, че в едно от съседните купета тихомълком се спотайва още един фен. Като се разговорихме с младежа от Русе, се разбра, че е женен за украинка и същевременно не знае нищо за никакъв концерт, а начинанието ми той направо смяташе за странно и не особено обяснимо. Запознах се и с така наречения фен, който се бе запътил съвсем не за първи път към подобна изява на бат‘ Пол. Та този извънредно обръгнал в ходене по концерти момък в един момент ме хвана за слушател в тесния коридор на влака (при едно от връщанията ми от тоалетната) и ми разказа надълго и нашироко – с този негов, както ми се стори, леко налудничав (като моя) блясък в погледа – за всичките си предишни преживявания и опити, описващи присъствието му на така споменатите незабравими концерти. Ну, молодец! –  признах му аз, впечатлена.

Както и да е. Проверките на румънската и украинската граница преминаха нормално, само дето след отговора ми на въпроса какви ще ги върша в Киев строгите митничари ме поглеждаха с едни такива леко странни и изпълнени с подозрение погледи. Аз пък искрено се изумих и даже възмутих от почти нулевия интерес към предстоящото уникално събитие, което щеше да се реализира в центъра на Киев. От двете нощи, прекарани във влака, втората спах по-добре – явно свиквах и ако имаше трета, сигурно щях да се почувствам съвсем като у дома си. Даже зъбите успях да си измия на няколко пъти.

Няма шега, няма измама

В събота към девет сутринта влакът закова на киевската гара точно по разписание. Бяха ме наплашили, че закъсненията на международните влакове били толкова големи, че било възможно да си изпусна концерта. Но ето че всичко вървеше по план.

Златната врата

Храм "Св. Михаил"

Храм "Св. София"

Киев ме посрещна слънчев и приветлив, а аз закрачих, ухилена до ушите, към „майдана“. Бях разучила картата на града до най-малката подробност и дори, за моя голяма изненада, не успях да се объркам. Хвърлих по едно око на забележителностите, които си бях набелязала и които се изчерпваха с два-три наистина впечатляващи храма, поснимах, поразгледах, след което – беше станало вече обедно време – най-после си оставих багажа в квартирата, която бях резервирала по интернет, и се замотах по площада току пред изградената сцена. А там вече бая народ се бе насъбрал. Срещу не помня колко гривни – така се наричат паричните знаци на Украйна – се сдобих с една супер фалшива и огромна по размер тениска с лика на Пол Макартни, която не ставаше за нищо, честно казано, но нямаше други, а пък така да исках да си имам тениска…

 

Когато дойде време за саундчека, полицаите взеха да ни натирват зад едни огради в далечния край на площада. Докато се изнизвахме покрай сцената обаче, някаква девойка изкрещя с все сила: „Пооооооол!“; и всички се обърнахме и действително видяхме обекта, причинил тоз вопъл, и то на едно доста прилично близко разстояние, което с помощта на униформените служители на реда бързо се разрасна. След малко се настанихме там по земята, кой където свари, и зачакахме.

Автентична снимка от саундчека в Киев

 

Около мен феновете, облечени с къде-къде по-гъзарски бийтълмански тениски, за които нескрито им завиждах, пиеха квас от големи пластмасови бутилки. Питах се какъв ли вкус има това чудо.

Саундчекът беше прекрасен. Слънцето припичаше благосклонно, а ние седяхме и припявахме дружно. Далеч пред нас сър Пол се забавляваше, поздравяваше ни и пускаше по някоя и друга шегичка за всеобща бурна радост на превъзбудената тълпа. С края на саундчека обаче настъпи и краят на слънчевото време. После започна дъждът – без да преувеличавам, по-пороен дъжд действително не съм преживявала и досега. За няколко минути бях напълно прогизнала отвсякъде. Трябва да е било към пет-шест часа следобед, а дъждът не даваше вид да спре скоро. До началото на концерта в девет имаше прекалено много време, за да го прекарам, киснейки мокра, във вода до глезените, и то без никакъв квас под ръка. Квартирата ми се намираше изкушаващо близо, така че напуснах мястото си сред останалите изпонадъждясали, но непоклатими (не като мен) фенове и отидох да се преоблека и да се снабдя с дъждобран плюс чадър (наистина валеше много силно), каквито принципно си носех в багажа. Така екипирана и почти суха, макар и не за дълго, се добрах отново до някаква далечна позиция спрямо сцената…

После концертът започна и дъждът спря и… само споменът остана. Даа, само който е ходил на концерт на любим изпълнител би разбрал за каква емоция става въпрос. А който не е, съжалявам, защото аз тази емоция не мога да я опиша. И да ви кажа, че е било яко, страхотно, велико – не се ли почувства със сърцето, никакви думи не са в състояние да предадат усещането. И все пак – само си представете какво е да чуете съвсем на живо непреходни шедьоври като Yesterday и Let it Be, изпълнени от самия им създател, който при това беше в перфектна форма и, колкото и патетично да звучи, с видимо удоволствие раздаваше сърцето си от сцената. Лично за мен това беше нещо безценно. Мога само да добавя – най-вълнуващите близо три часа и 33 песни в живота ми…

Вече е неделя. Киев отново е слънчев и топъл, а влакът ми наобратно тръгва в ранния следобед. Станах рано и излязох на разходка в смълчаното утро. Смъкнах се до река Днепър с някакво влакче, наречено „фуникулер“, което се спуска стръмно по едни релси към реката и след кратка почивка се връща горе. Остана ми време дори да разгледам изложбата на украинските бийтълмани, на която бяха курдисани там един билюк плакати, изрезки и всякакви други маниашки артикули, свързани с тъй наречената ливърпулска четворка.   

                                   

 По пътя към гарата напазарих някакви неясни неща за ядене и една бутилка квас (най-после) и хайде пак на влака – този път претъпкан с пътници, повечето от които слязоха по някакви селца из украинско. Почувствах се малко като в руски филм в купето с четири кушетки, в което отвсякъде се подаваха крака и багажи. Беше шумно, весело и пихме много чай, сервиран в характерните руски стъклени чаши с метални поставки (ако се сещате за какво ви говоря) от служител, наречен „проводник“, чиято работа е да се грижи за пътниците във вагона. Същият този проводник, когато влязохме в Румъния и останах сама в купето, започна да ми отправя някакви многозначителни погледи, на които аз на свой ред отвръщах безмълвно, ала явно достатъчно лошо и непреклонно, защото сравнително бързо ме остави на мира. Какво да се прави – и проводниците са хора, и те душа носят и мераци имат…

 

 После настъпи последната ми нощ в киевския вагон – след един наситено оранжево-розов залез над незнайни румънски поля…

В София съм и вече е вторник. Хващам първия автобус за Пловдив… и цялото ми шестдневно приключение, преминало в по-голямата си част във влак, остава в историята…

А, замалко да пропусна – излезе, че квасът не е алкохол, както си мислех, или поне е толкова слабоалкохолен, че не се усеща. Доколкото си спомням, малко ми беше докарал на едновремешния „етър“, дето го продаваха в сладкарницата на село.

Ами това е. Квасът си е квас. Пол Макартни си е Пол Макартни. А рокендролът е вечен, макар да беше млад.
Пол в Киев